Автор: Селма Тодорова
Първата си среща с Професора помня, като да бе вчера. Тогава е бил с няколко години по-възрастен от мен сега. В пети клас за първи път ми преподаваше художничка. Тя ме увлече силно и аз рисувах непрестанно през цялата учебна година, както и през лятната ваканция. Това беше начин и майка ми да не ме кара да свиря с часове на пиано, да повтарям до втръсване едни и същи етюди, пиеси, сонатини. През цялото лято след пети клас, за по-интересно, аз усложнявах техниката и сюжета на рисунките си и стигнах до портрети с маслени бои – жанр към който се върнах едва след тридесет години. Позираха ми приятели, родители, братя.
Тогава баба ми, близка на семейство Поплилови, реши да ме заведе в Драгалевци, където те лятото живееха и професор Ал. Поплилов да се произнесе за моите портрети. Отиваме аз, на 11 години и баба ми – типичната аристократка. Малина, красивата съпруга на Професора, тогава на около 35 години, слага маса с лешници и напитки. Не бях виждала такива лешници дотогава… Та хапвам аз лешник и от време на време слагам в джоба за братчетата. Мислех си, че никой не е видял, но баба ми после ми каза, че потънала в земята от срам и, че всички са видели. „Безспорен талант, виж каква ръка е направила“!, беше присъдата на Професора и оттогава никой не ме караше да свиря на пиано и рисувах непрекъснато. И така до последния курс на Художествената гимназия, когато отново позвънихме с баба ми на вратата на сем. Поплилови – този път на апартамента им в центъра на София.
Минали бяха седем години…И ходех редовно там всяка седмица поне по веднъж – три години докато ме приеха в Академията. Представях рисунки, етюди, акварели, илюстрации, проекти за плакати. През цялото време Учителя ме учеше да обобщавам и опростявам. Показваше ми портрети на Веласкец: „Виж как е направил фона – с една боя“! ..и.. „Тия рецидиви от Художествената гимназия! Рефлексът само раздробява формата“. Наплюнчваше си пръста и почваше да обобщава сянката на етюда ми с акварел. Много държеше на еднакво внимание към всички предмети и материи в една рисунка: „Прави дрехите като шивач, обувките – като обущар, стола – като дърводелец“. В илюстрациите беше традиционалист. Считаше, че ако те са близко до текста, ще се предотврати поставянето на фантазията на читателя в определен коловоз. За плаката, за запазената марка и за шрифта не знаех нищо дотогава и имах големия късмет точно проф. Поплилов да ме въведе в тази terra incognita за мен.
Гледах го как рисува живопис. Това беше свещенодействие и най-голямата ми школа. По това време рисуваше само с акварел, заради алергията към терпентина, която деформираше пръстите му. Много страдаше по маслото…Тогава отбивах задължителния си трудов стаж за кандидатстване, като аранжьор в магазините на „Риба и рибни продукти“ и намирах дефицитния за онова време зехтин, от който Малина му приготвяше лекарство за ръцете.
За консултациите не вземаше и стотинка. Губехме му времето, доста ученици го посещаваха през годините, но Професора казваше, че и той се учи от нас. Вероятно схващаше рисуването като духовна практика и както достигналите истинска мъдрост Учители, даряваше знанието си на тези, които избираше за свои ученици.
„Истината е в простотата“. Опитвах се да следвам основното верую на Ал. Поплилов, но ми беше трудно. Твърде много бях учена да се правя на интересна в гимназията. Като студентка също посещавах семейството. Много ги обичах и ги обичам. А в Академията… Такъв респект като към моя професор, докато бях студентка, имаше само още към проф. Чоканов. И двамата бяха оратори, но за разлика от професора ми по Анатомия, който пестеше емоциите си, Поплилов говореше с жар – както на лекции, така и на дипломни защити, изложби, събития. Изразяваше се просто, ясно, думите му стигаха лесно до всеки. Сега, след няколко десетилетия, съвременното „клипово“ поколение би могло да приеме само такива лектори, които освен, че имат какво да кажат, знаят как да го кажат.
Помня неговите думи и те още, макар и във времето на комерсионализма са актуални: „Станете добри професионалисти и парите ще идват при вас на пръсти“.
Една от последните ми срещи с Учителя бе през 1999 г., на първата ми самостоятелна изложба. Тогава той каза за нея: „Юнашка изложба“!
Почина в деня на третата ми самостоятелна изложба, преди да паднат небостъргачите в Ню Йорк и световната трагедия, отразена във всички медии да удави вестта за смъртта на една изключително светла личност, велик българин, живописец, илюстратор, плакатист, калиграф, педагог, философ, енциклопедист – човек отстояващ моралните си принципи, моят Учител в голямото изкуство.
