Активност

ЗАЩО „ВОИСТИНУ“ ДРАЗНИ БЪЛГАРСКИЯ СЛУХ?
Ами защото е грешно!

Да почнем по-отдалече:

– Къде ли е ключът от бараката?
– Спри да търсиш! Намерих го ключа от бараката.

СТОП!!!

Я пак да произнесем, ама бавно: клюуу-чъъ…
Нали, нали? КлючЪЪ… А пишем „ключА“, нали?
Да. Дотук добре. Ключът, но ключа. Страхът, но страха.
Добре де, ами защо „денят“ си остава „деня“, а „страхът“ не остава „страхъ“?
Опаа…
Ето го него – ключЪ от бараката!
ЗАЩОТО „Ъ“ В КРАЯ НА ДУМАТА СЛЕД СЪГЛАСНА НЕ СЕ ЧЕТЕ (по стария правопис)!
И защото думата „страх“ се е изписвала „страхъ“, а за да може да се произнесе „страхЪ“, се изписва „страхА“. Разумява ли се?

Какво е общото с „воистина“ ли?
Общото е, че имаме „ъ“ след съгласна в края на думата, и че ако се напише „воистинъ“, ще трябва да се прочете като „воистин“, затова се и пише „воистина“, а се произнася „воистинЪ“. Незабележимо, понеже „ъ“ не е под ударение като в „страхЪ“, но е „ъ“!

Чакай, чакай, а къде отиде „У“-то?
Ами там, където му е мястото – в РУСИЯ и в РУСКИЯ вариант на старобългарския език.
Понеже – окончанието за съществителни от женски род във винителен падеж в старобългарския език е ГОЛЯМА НОСОВКА – „ѫ“! А голямата носовка, след отпадането й, преминава В РУСКИЯ В „У“, А В БЪЛГАРСКИЯ – В „Ъ“!

Ето:
дѫбъ – дуб, дъб
рѫка – рука, ръка
пѫтъ – путь, път

Но понеже в нашия случай „ъ“ е в края на думата, пишем „а“, но си знаем, че това е „ъ“:
воистинѫ (старобълг.) – воистину (рус.), воистина (бълг.)

В заключение: не пишем „воистинУ“ така както не пишем „рука“, „дуб“, „путь“. Пишем Путин, но това е друго.
Пишем „воистинА“, а произнасяме „воистинЪ“ и си знаем, че макар и да прилича на именителен падеж, падежът тук е винителен, скрит от очите на по-повърхностните.

ИСТИНА ВИ КАЗВАМ!
Христос воскресе!